Има хора, които не могат да бъдат описани. Малки вселени, правещи речника ми беден. Купчини спомени, причиняващи ми вълни от смях и сълзи. Истории, граничещи с невероятното, а в същото време толкова истински...

Свекървата беше около 40-годишен, когато Попа ме заведе на "Вечната софра". Това беше един гараж в двор на къща в квартал Аспарухово. Цялото помещение беше заето от огромна маса, с пейки на двете надлъжни стени. Свекървата седеше на голям стол на насрещната страна, до него беше вратата на кенефа. Поздрави ме през масата, попита ме какво ще пия, показа ми къде е бутилката и продължи разговора с тълпата на "вечната софра". Бях в 8-ми клас...

Историята на Свекървата накратко:

1972-ра година. Свекървата е студент втори курс в СУ. След някакви драми, с още 4-ма приятели решават да бягат от България. Разработват план и стигат до извода, че начин има, но един трябва да "прави завет". Не знам дали е решение или е теглен чоп, но Свекървата остава и успява да "покрива", докато другите минат в Турция. Три дена по-късно е пратен в лагер. За 10 години. Не знам какво е ставало с него от излизането му до падането на комунизма, но от началото на 90-те е дал под наем цялата къща, останала от родителите му. Оставил си е една пристройка със спалня и баня. Но е винаги на "вечната софра". Ние също, доколкото можем. И не бяхме единствени.

1992-ра.

Пореден ден при Свекървата. Тъкмо съм си взел зеления паспорт, след няколко дни са изборите и около масата върви дискусия за партиите, съюзите и "аз на тея ши им ба маата". По радиото започват новините и понеже знаем манията на Свекървата да е винаги "в час", млъкваме. Някакъв политик с възторжен патос споделя в каква дълбока криза е Родината, как бъдещето е в нашите ръце и колко розово може да го направи той самият, ако му дадем шанс. Смеем се, вдигаме наздравици и слушаме следващия политик. Същото, дори думите не се различават много. Следващите няколко "кандитирани"- същото. Като кавъри на една и съща песен. От всичката политическа помия става ясно само, че България е в криза, но ние нямаме нужда от радио, за да го разберем. След новините дискусията се превръща в спор, после в скандал. Един блъска по масата, друг крещи прав, никой не слуша никого. Само Свекървата мълчи и след малко някой забелязва и иска мнението му. Тихият му глас запълва гаража:

1994-та.

Очакван ден. Двама от "онези четирима, които успяха", се връщат в България за първи път след бягството. В последните няколко дни напрежението се предава на всички ни. Явно съм спал "на софрата", защото Свекървата ме буди и ме моли да отида да взема "момчетата" от гарата.

- Но иди с Жигулата. Заедно я купихме...

Карал съм шофьорския курс, но нямам още годините за книжка. Не знам дали ще се оправя, а се потя съвсем, когато Свекървата ми казва, че няма да дойде с мен. Питам го как ще ги разпозная, а той ми казва:

- Спри Жигулата на спирката и чакай до нея. Те ще дойдат...

Дойдоха...

Най-мъжкият разговор, на който съм присъствал. Прегръщат се дълго, чистят сълзите и сядат на масата. Освен тях в гаража сме поне десет човека, но никой не обелва дума. Не питат нито дума за годините в лагери и мизерия. Не говорят и за себе си. Разказват му за тези, които ги няма. Един е починал от болест. Били са на погребението. Свекървата пита имал ли е семейство и се оказва, че е имал 3 деца. През 85-та починала и жена му. Тогава те отишли и осиновили децата. Не им ги дали заедно, затова единият от "момчетата" се преместил от Щатите в Швеция, за да живеят в съседни къщи и да не делят децата. Аз си рева откровено, а един от чичовците на масата се пресяга и им стиска ръцете. Свекървата пита как са децата сега и му отговарят, че отначало им е било трудно, но са се обичали и се обичат много и са неразделни и днес, в пубертета. Тогава Свекървата казва нещо, което чувам и днес:

1995-та.

Заминавам да следвам и правя една прощална седмица в гаража. Пиян съм от много време и не планирам да приключвам скоро. Около масата се подава новия ми CD-player, хората цъкат с език. Темата се завърта около прогреса и как "само преди няколко години касетките бяха нововъведение, а Лада 2107- лимузина". Обсъждат се всякакви технологии и "а чухте ли, че..", когато Свекървата започва да губи съзнание. Едното от момчетата на масата е студент по медицина и успява да го разпита в последните секунди, после Свекървата пуска кепенците. Предния ден му преписали някакви нови хапове и ето последствията. Медика не губи време, вика линейка и после прави нещо, което изумява всички. Вади отнякъде празна спринцовка и бие два кубика въздух в рамото на Свекървата.

На другия ден сме във Окръжна болница при Свекървата. Стаята се пука по шевовете, настроението е прекрасно. Един доктор обяснява, че тази "неочаквана и граничеща с лудост постъпка" на студента е причинила толкова болка на Свекървата, че му е спасила живота... И днес не го разбирам напълно, но го каза доктор. Свекървата се засмива и казва: