до голяма степен отношението ни...
се предефинира от модели на мисленето,
от навик да се възприемат нещата без
да се подлагат на осмисляне (всеки път)

промяна настъпва чак когато нещо ни
изпердаши или в топките или в сърцето
до степен на виеща болка за да започнем да се
оттърсваме от модела и да
се питаме като наакани - кво стана
chester


    Архитектите се появиха в градината ми късно вечерта. В същия ден бях пуснал цялата къща в couch surfing, те за първи път разгледали подобна възможност и се намерихме. Като всичко хубаво в последните месеци- случайно. Всъщност дойдоха доста хора, но те двамата бяха единствените с коли. С две коли. Нощта се превърна в някаква безкрайна игра на въображения. Игра се футбол на челници, игра се УРА (те го наричаха КЪР), имаше война с маркучи и бомбички от презервативи, пълни с вода. Имаше някакво момиче, което настояваше да спи в надуваем детски басейн. Имаше някаква жена, която държеше да сподели с всички сексуалните си фантазии и го правеше с изумително постоянство и липса на подбор. Имаше много алкохол, много луна и малко граници. 
    Когато всички заспиват, оставаме аз и Архитектът. На поляната, сред няколко пълни спални чувала, басейн с вода и плът и много, много джин. Говорим много. За всичко, което ни идва наум. Някакво безрезервно споделяне с човек, който по всяка вероятност няма да срещна повече. Двупосочно.      Разказвам му за един мост и преекспонирането на моментен адреналин. За един руснак, който държеше и той да се пробва, но "само ако дойдеш с мен". За някакви случки и различното им приемане от всеки. Разказвам му. За чакането някой да вземе решение, някой да си реши проблемите...     - Чакането не е толкова лошо. Като с децата е, като с жената. Чакаш я понякога да се прибере, гризеш нокти, сменяш канали, въртиш телефони. Но когато се върне и те прегърне, забравяш страховете. И се надяваш всеки път да се връща, пожелаваш го на себе си. И на нея. Гадното е като не се върне. Колегата ми го е преживял. Разбрал е от новините.     Не искам да си представям какво се случва в двамата Архитекти. Не ми се мисли какво е да чуеш по радиото за смъртта на жена си. Не знам колко трябва да е трудно на човек, направил преди време катастрофа и убил собственото си дете. Не знам и какви мисли минават през главата на някой постигнал "статус", нарочен от обществото за "успял човек", а нямащ и минимална идея къде да отиде утре. При кого, с кого. Но знаещ много, прекалено много. Осъзнаващ. Както по-младият казва "на не много години, но за сметка на това пълни с грешки, за които да си спомням".     Но осъзнавам, че са прекрачили границата на болката. По някакъв техен си начин те успяват да се преплъзват из обществото ни, да наблюдават и да разбират.  Единият от тях прекарва цялата нощ с мен, обяснява ми толкова много неясности и ме светва за други-незабелязани. Другият се е събудил сам, отказал се е да ни се меси, отвързал е 75-килограмов непознат ротвайлер и е отишъл на разходка с него до морето... По-късно пием кафе заедно и го питам как се е престрашил да отвърже кучето, а той ми отговаря:     - Трудно е да вържеш непознато куче. Развързването винаги е лесно.     - А после как ти даде да го вържеш отново?     - Тогава вече не беше непознато...
    Колко лесно. И колко познато.         С времето започват да се събуждат и другите. Много, всякакви. Решава се да се скипне кафето и да се метнем направо пак на джина. Единодушно. Търсим повод и решават да пуснат новините и да чакаме някоя, която си заслужава наздравиците. Такива няма. Дълго. Накрая споменават, че регатата във Варна е приключила и казват името на победителя. Пием, радваме се. Вдигат се няколко наздравици за XTREMA и шкипера. После се разпръскват, всеки по собствения си път.
 Аз оставам. Със следващата вълна гости, с търпеливата си любов, с прекрасния вкус в устата и със споделената радост за победата...     Архитекте, където и да си днес, лек да е пътят ти!


Шкипер, знай че си отпразнуван.  Наздраве!

Поздрави!

завързването е по-лесно от развързването.И познатото и непознатото.
Поздрави :)

не съм аз... винаги е някой друг, аз съм прекалено инертен, за да събуждам каквото и да било ;)

поздрави, mamas... и наздраве!

баси как са съкратили баснята :))))

няма лесно kite333, ама и лабаво нема ;)

весело да е...

голям град с голям център. си.

няма по-голяма, човече ;)
а бих я използвал

ти просто предизвикваш събитията :) Някак си привличаш интересните хора около себе си и пресъздаваш историите по невероятен начин :)

ти каам... на повечето хора един пешкир им стига да се чустват добре... стига да знаят къде е :)))

аз куту додъъъх...

Един пешкир, бутилка жин-тоник.. :) Какво му трябва на човек?! Мястото няма знчение, само хората :)

янчеффф не е мъж, а е блогерката соухат

Животът е шарен, Митак, но затова пък е хубав, включително и с кофтите си моменти... И все пак, нека са по-малко. Наздраве :)

Наистина понякога е по-лесно да споделиш с непознат всичко онова, което те тревожи. Както и да чуеш неговия разказ.
Успехът води след себе си изолация, самота, доста често и вътрешна.
Когато печелиш, не знаеш какво губиш.

ама верно е хубав :)

успехът не води нищо със себе си. ние си го правим :)
и без това никога не знаем какво следва ;)

невероятен край! Голям сладко/думец/писец си! О, а такива среднощни разговори с непознати, понякога оставят следи за цял живот!